Иван Николов: Омразата европейска ценност ли е?

Падането на Берлинската стена и възприемането на демократичните принципи в управлението на държавите от Източна Европа създадоха благоприятна среда за премахване на дълго възпитаваните идеологеми за класовата борба, класовата ненавист. Внушението на противопоставянето беше пуснало корен и във взаимоотношенията между хората. Думата “антифашист“ беше получила ореола на най-висша нравствена категория, а всъщност внушаваше омраза и отричане на много достойни политици и интелектуалци от миналото.

В следвоенна Югославия омразата беше заредена с особен идеологически вирус, наречен антибългаризъм. Най-силно заразителна сила този вирус трябваше да придобие в тогавашната Социалистическа република Македония. Там още от детските градини започваше насаждането на омраза към България, към българите, към всичко българско. Според логиката на предстоящата задача за обособяването на населението покрай Вардара в отделна национална и държавна единица, то трябваше да загърби много от традициите, духовността, културния и личностен облик , носещи ярко белезите на едно българско минало.

Омразата към България се превърна в държавна идеология. Тя беше основополагащ камък на всеки труд в областта на хуманитаристиката, особено в историческите науки. Бяха създадени и добре работещи механизми. Във всички документални извори от миналите векове, независимо от авторовите твърдения думичките „българи“, „българско“ трябваше да се заменят без никакво угризение на съвестта с думичките „македонци“ и „македонско“, а там където това не е възможно, просто се задрасква „зловредния“ пасаж. Тази инерция в македонския обществен и политически живот се запази до днес, трийсет години след самостоятелен държавен живот. Никакъв опит за ревизия, за преоценка, никакво усилие за вникване в механизмите за внушаване на омраза към България и българите.

И с този незавиден морален багаж, РС Македония днес чука по портите на ЕС. Несправедливо ще бъде ако стоварим цялата вина върху днешните ръководители на държавата Пендаровски и Заев. Но защо те не намериха сили да поставят проблема на вниманието на обществото, е въпрос, който съдържа много минуси при оценката на тяхната дейност. Дори не си направиха труд да чуят призивите на бившия техен колега Любчо Георгиевски, който отдавна предупреждаваше, че инерцията да се мрази България и българите е отцеругателство и ще продължава да нанася морални травми върху подрастващите, ще навреди и на бъдещето на Македония. Ето и думите на Л.Георгиевски: Jас омразата кон Бугариjа jа имав како омраза коjа jа има секoj македонец по дифолт поради системот коj го има и до ден-денес…”(Льубчо Георгиевски, „Тоа сум jас“, стр 159, Скопиjе )

През 2013 г. направих обширно интервю с вече починалия ветеран - журналист, поет и краевед от Скопие Панде Ефтимов. След като ми каза, че е бил осъден с най-тежкото обвинение – „бугарофилство“ , заради което е лежал в затвора, аз му зададох и логичния въпрос: “А днес може ли да се говори за антибългарска пропаганда в Македония?“ Той ми отговори така:„Може, разбира се, трябва да гледаме фактите такива, каквито са. Цялата система на образованиe, култура, пропаганда, политически и обществен живот след 1944 г. е насочен към пресичане на всяка връзка между македонците и българите. Разтворете учебниците, даже и за основните училища и ще откриете текстове, в които за неприятели на македонците се сочат не сърбите, гърците, турците или някои други, а българите. И друго. Ние не сме пришили прозвището „окупатор“ нито на германците, нито на сърбите, нито на италианците, а само на българите. Навсякъде по всички поводи и на всички равнища пропагандата внушава, че българите са окупатори. Нашата история от 1918 г. до 1941 г. е празна. Не е отбелязано нищо. Историята на Македония започва от 1941 г. и малко след това, когато Титовите бандити бяха инсценирали един жалък фарс, влязъл в учебниците по история като въстание срещу „българския окупатор“. А дотогава сърбите не бяха ли окупатори? Но затова се мълчи…“

На фона на това оглушително мълчание не са ли смешни и жалки призивите на Пендаровски и Заев за европейски подход от страна на България при решаване на проблемите между двете държави?

На 30 май т.г. вицепремиерът по евроинтеграционните процеси Никола Димитров в интервю за Радио „Свободна Европа“ не спомена и думичка за това антиевропейско мълчание в Македония. И неговият поглед е насочен към София, откъдето очаква „европейско“ поведение.

Защо е това упорито, страхливо бягство от сърцевината на проблема?!

Дори един бивш министър от правителството на Груевски, Никола Тодоров

в интервю за „Дойче веле – 28 октомври 2020 г. признава:“…Факт е дека за времето на комунизмот учевме да jа мразиме Бугариjа…“ Същата констатация изразяваха многократно, възмущавайки се от този нравствен анахронизъм, още в началото на деветдесетте години на миналия век и преди това, вече покойните интелектуалци Александър Лепавцов, Владо Мокров, Миле Неделковски, цитираният Панде Ефтимов, Живко Серафимовски – Аджия и много други. Защо тогава и след толкова години техните гласове остават без отзвук!?

Това са гласове вътрешни, в самата Македония, а не „злонамерени“ злепоставяния от България.

Ето този въпрос трябва да си зададат господата Пендаровски, Заев и Никола Димитро, чукайки настойчиво по вратите на Брюксел. /БГНЕС

------------------------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.