Иван Николов: Идентичността и комплексите на елитите в Скопие

През 1997 г., когато руската наука беше започнала да се отърсва от тоталитаризма и все още не беше захапана от челюстите на новите доктринери, Руската академия на науките издаде първите два, от замислените три, тома „История на литературите на западните и южните славяни“. В тези два тома, авторите, разкрепостени от идеологическата скованост, разглеждат културните процеси в Македония по време на Възраждането, литературните явления и самосъзнанието на творците като органична съставка на Българското възраждане, нещо напълно естествено и научно обосновано.

Естествено и научно обосновано, но за необременените с югоидеологеми творци. За интелектуалната и политическата върхушка в Скопие, въоръжена с измислиците на етноидеологизираното познание за себе си, тези два тома на Руската академия на науките предизвикаха шок, потрес и безсилен гняв. Изразител на това трагично състояние на духовете тогава стана, вече покойният поет, Анте Поповски. Неговият отговор-протест, публикуван в съботното издание на в. “Нова Македония“ на 4-5 октомври 1997 г. е озаглавен „Македонска икона и руска секира“. Оставям настрана дежурния антибългарски подтекст. Изблиците на мастития поет, бяха пропити от безименния страх на просветлението, че зад втълпяваните скрижали за националната идентичност, може би наднича нещо друго, различно, и по-достоверно. И затова констатацията му звучи твърде минорно и примирено: „Всичко, което принадлежи на македонската история, на македонския език и на македонската литература, изцяло е сместено в главата на българската история и литература…“ И продължава: „И Климент, и Наум Охридски, и Кирил Пейчинович, и братя Миладинови, и Райко Жинзифов, и Кузман Шапкарев, и Григор Пърличев… Всички те, според тази история, са българи…“

Възниква въпросът, защо и днешните македонски творци, политици, общественици, държавници реагират така при всяка среща с научната обективност за миналото на собствения им народ?!

Защо, вместо да се посветят на благородната мисия да отхвърлят пропагандния панел, наложил им една извратена, строго униформена представа за собствената им същност, те реагират като слепци, които не желаят да прогледнат?!

През последните дни, седмици и месеци от Скопие чуваме все повече клетви за вярност към фалшивото себепознание. Това не е ли белег на несигурност в себе си, несигурност в собствената ти самоличност и национална принадлежност!? В това отношение президентът Стево Пендаровски надмина всички. В интервю за телевизия „Сител“ той в някаква въображаема полемика заявява: „…Некои титовираат и на челото дека се Македонци, а jас сум докажал оти сум Македонец со корени од дедо и прадедо…“

А бившият премиер Зоран Заев ще напише в собствения си профил във Фейсбук: „Ееееj … испишавме историjа, радуваj се моj македонски народе, нашиот сон стана jаве – потпишавме договор со ЕУ на македонски…“

Ето два типична примера на перманентно състояние на национална комплексираност. Според известния немски лекар-психоаналитик Алфред Адлер понятието „комплексиран“ изразява чувство на малоценност. В случая с македонските елити става дума за чувство на национална малоценност, което постоянно се компенсира чрез гръмки изявления и отричане на всичко, което води към първоизворната достоверност на събитията и националната самоопределеност на личности в тях.

***

Реакцията на поета Анте Поповски към изложеното в двата споменати сборника на Руската академия на науките поставя още по-остро и другия въпрос: “Дали македонските интелектуалци и държавници не са срещали и друг път научния анализ на събитията, връхлитали системно народа? И как биха реагирали Пендаровски и Заев, ако разгърнат книгите на известни европейски учени и общественици, опитали се да разплетат коварно завързания македонски възел?“ Предлагам по 1-2 изречения от книги на известни автори по темата. Например:

“…Положението на БЪЛГАРИТЕ в ТРАКИЯ и МАКЕДОНИЯ, подчинени на враждебни власти, остава непоносимо…“ (Емил Вандервелд –Белгия, 1926 г.)

Или:

„…Факт е, за нещастие неоспорим, че надеждите, които Сан Стефано събуди сред БЪЛГАРИТЕ И ОСОБЕНО СРЕД МАКЕДОНЦИТЕ, бяха последвани от най-горчиво разочарование (Алфред Рапопорт – генерален консул на Австро-Унгария в Македония 1904-1909 г.)

Или:

„Тези македонски четници са особен тип хора - млади, смели и умни – те са цвета на БЪЛГАРСКИЯ РОД.“( Артър Смит – САЩ, 1906 г.) и т.н. Примерите са безброй…

Не са малко и статистиките за националния състав и броя на живеещите в географската област Македония. Ето една американска статистика: .

Българи………………………………………………………………………1,172,136

Гърци…………………………………………………………………………….190,047

Аромъни…………………………………………………………………………63,895

(Леон Доминиан - L. Dominian “The frontiers of Language and Nationality in Europe”. Published for the American Geographical Society of New York, 1919 )

Колко нормално и правдоподобно би било, ако първенците в Скопие изрекат на глас:

ДА, македонската нация е политическа. Възниква при особени идейно-политически и геополитически обстоятелства след Втората световна война;

ДА, бащите и майките, дедовците и бабите, на повечето от нас, бяха подложени на жесток натиск, за да бъдат принудени да приемат новата си идентичност;

ДА, съпротивата срещу този натиск беше голяма. Много наши предци загубиха живота си;

ДА, ние ще отворим архивите на УДБА, за да се разбере истината…

И това би било крачка по посока към респектиращата същност на проблема.

За съжаление, подобно предположение все още е една мечта…

***

Тежкото мълчание около героичната съпротива на македонския народ срещу сръбския окупационен режим, установен на два пъти – след Балканските войни и след Първата световна война – естествено, продължава да буди сериозни подозрения. Активността на Македонската младежка тайна революционна организация - ММТРО продължава да е забулена в непрогледна мъгла. А извисеното чувство за дълг пред нещастията на системно унижавания и оскверняван, от сръбския окупатор народ, прави от тези младежи доблестни чеда на Родината. Студентите, членове на ММТРО, в различните европейски столици дават пример. Те се организират в македонски студентски дружества, които възникват в Берлин, Виена, Париж, Прага, Будапеща, Рим, Лайпциг. В България те създават македонското студентско дружество „Вардар“. Едни от учредителите и ръководители на това студентско дружество са и поетите, родом от гр. Велес, - Любомир Весов и Илия Кушев.

Ето че стигаме и до най-неудобния въпрос към днешните македонски първенци. Знаят ли нещо, чували ли са в училище, в университета, в обществото за тези двама поети, загинали като войводи на ВМРО? Какво ще ни разкаже за тях Кристиян Мицковски като лидер на партия, носещата абревиатурата ВМРО? А какво знае за тях президентът, премиерът? Изобщо чувал ли е някой нещо за подвига на тези безкористни чеда на Македония, отдали живота си за нейната свобода – Весов на 3 ноември 1922 г. край с. Острилци, Крушевско, а Илия Кушев на 29 ноември 1922 г. край села Ерлевци, Велешко.

Хайде господа, нали сте патриоти! През тази 2022 г. се навършват сто години от героичната им гибел, организирайте тържества в тяхна чест, почетете паметта им, отбележете подвига им? Дайте знак, че започвате да късате с притворството, политиканстването и кариеристичния нагон, развит до степен на порок от югокомунистическите ви наставници! Опитайте се да вникнете в безкористната им отдаденост на борбата, където намират и смъртта си – в битка с многобройни сръбски военни части. Ако не можете да направите друго, поне се опитайте да вникнете в смисъла на едно от стихотворенията на Весов - „Към Родината“:

„О майко моя изтерзана,

Тъй безутешно ме боли,

Боли за твойта жива рана

И простреляните орли…“

Господа властващи в Скопие, хайде сега разтълкувайте за себе си и следващият куплет:

„И ти ще дигнеш пак чело,

Ще скъсаш хладните окови,

Ще бликнат в твоето тело

От кълна огнен сили нови…“

Какво пророчество, господа! Колкото и да ви се иска да обезсърчите тези „сили нови“, те идват.

Фалшивите митове за „подвизите“ на югопартизаните не могат да издържат пред безкористната саможертва преди 100 години на поетите-войводи Любомир Весов и Илия Кушев и на всички, загинали от ръката на сръбския окупатор.

Това обнадеждава и вдъхновява онези неуморни мечтатели в РС Македония, които вярват в истинския нов ден на народа си… /БГНЕС

--------------

Иван Николов е журналист, публицист и издател. Той е главен редактор на списание „България-Македония” и директор на издателство „Свети Климент Охридски“. Иван Николов е един от най-големите познавачи на балканските въпроси, автор на многобройни статии и книги по темата. Текстът е написан специално за БГНЕС.