Иван Николов: Европеизирането на сръбската опозиция
В Сърбия приключи великата изборна кражба, сега следва продължението. Опозицията и гражданите в Белград пищят на висок глас, че Вучич им е откраднал победата и се опитват с протести пред Републиканската избирателна комисия, гладни стачки и блокади на пътищата да привлекат вниманието на международната общност и да предизвикат разследване, анулиране на изборните резултати и повтаряне на изборите.
На пръв поглед това е добре, но не е достатъчно.
Вучич и контролираните от него таблоиди и други медии използваха протестите, за да раздухат старите антиевропейски наративи. Една статия в „Дойче веле“ за белградските протести вдигна на крак проправителствените „Новости“, които хвърлиха вината за протестите върху Германия и западните служби. После това го преписаха всички официални медии. Това е стар пропаганден похват с цел отклоняване на вниманието от съществения проблем – кражбата на изборите.
Няма никакво съмнение, че на последните избори беше използван целия известен в света арсенал за фалшифициране на изборите в полза на управляващата партия на Вучич. Това не е за пръв път. Самият Вучич по време на предизборната кампания напусна президентската си длъжност и се впусна в партийна агитация на всички нива. Нещо недопустимо за един президент, който би трябвало да стои над партийните си пристрастия.
На около 1,6 милиона пенсионери точно преди изборите бяха преведени по сметките им по около 170 евро, а на учениците и студентите по 86 евро. Отделно от това, цената на гласовете достигна до 70 евро на глас. Така с парите на гражданите, Вучич купи собствените им гласове.
Президентът на Република Сръбска Милорад Додик пристигна в Белград с около 40 000 граждани на Босна и Херцеговина с придобито сръбско гражданство, които бяха разпределени по избирателните секции. Негодуванието на белградските граждани е разбираемо, но не и честно – когато по същия този начин Вучич ги развозваше в Черна гора да гласуват за просръбските партии, никой не мислеше, че други ще идват в Белград да гласуват вместо тях.
Според оценката на експерти, избирателните списъци са силно раздути и дават широки възможности за т.нар. „фантомни гласове“. Освен това, разписаните избори в около една трета от общините в Сърбия, дават възможност за преливане на пътуващи гласоподаватели от общините в които не се провеждат избори, в общините в които се провеждат.
Имайки всичко това и още куп други изборни трикове предвид, в крайна сметка, резултатът не можеше да бъде друг. Но това е само половината от проблема.
Втората половина се крие в слабостите на самата опозиция, която така и не успя ясно да се разграничи от Прогресивната партия на Вучич по въпросите за европейската интеграция на Сърбия, доктрината за т.нар. „сръбски свят“, санкциите спрямо Русия, признаването на Косово, намеса във вътрешните работи на съседите, правата на малцинствата и пр.
Така наречената „проевропейска опозиция“ при посещението си в Бундестага преди изборите, на въпроса на Бод Вебер от берлинския Съвет за демократизация на политиката, дали ако опозицията победи на изборите, ще направи „това, което Александър Вучич обеща да направи, когато дойде на власт“, тоест дали ще признае независимостта на Косово, представителят на Партията на свободата и справедливостта Борко Стефанович отговори, че всички споразумения касаещи Косово ще бъдат преразгледани в парламента!?
Сега когато същата тази „проевропейска опозиция“, след великата кражба на изборите на висок глас търси подкрепа, Европа и САЩ са смутени и не знаят какво да кажат. Очевидно е, че сръбската опозиция може да разчита на подкрепата на демократичния свят само, ако предложи нещо по-модерно от това, което предлага Вучич.
Може да се поучи от най-яростните защитници на Косово, които катастрофално загубиха изборите. Дори и противоречивият лекар Бранимир Несторович мина по-добре от тях. От друга страна Вучич, който по време на своята политическа кариера два пъти загуби Косово, и сега спечели изборите и никой не му поиска сметка на улиците.
Очевидно е, че темата Косово окончателно е изчерпана и независимо от мащаба на изборните манипулации, няма как отново да мобилизира сръбското общество за нов „бой на Косово“.
Ако сръбската опозиция наистина иска не само да дойде на власт, но и да изведе Сърбия от пропастта, да спечели доверието на международната общност в борбата срещу режима на Вучич, трябва изцяло да промени сръбската политическа парадигма и колкото и трудно да е, категорично да се разграничи от доктрината за „сръбския свят“ и „святата сръбска земя Косово“. Това отдавна са бити карти и колкото пъти се заиграват с тях, толкова пъти ще загубят.
Косово до преди три десетилетия беше част от сръбската държава. Тя тогава не успя да го интегрира с демократични средства в политическата си система. Загуби и войната за Косово с капитулацията от юни 1999 г. Митологията, с която е пропито сръбското национално самосъзнание, вече няма нищо общо с новите геополитически реалности. Косово е независима, международно призната държава, а косовските албанци вече на никаква цена не искат да живеят в Сърбия. Всяко заиграване с Косово, по подобието на Крим, може само да доведе до нови нещастия за Сърбия и Балканите без никакъв изглед за успех. Това е ясно за всички сръбски политици, само че никой не иска да го признае.
Дори и да се стигне до анулиране и повтаряне на изборите, класиралата се на второ място коалиция „Сърбия срещу насилието“ ще трябва значително да се трансформира в посока проевропейска коалиция за да спечели доверието на разочарованите от Вучич европейски политици. От тук нататък ще бъде по-лесно да спечели и доверието на собствените си избиратели. И разбира се, да има готовност да поеме управлението на страната, а не само да бъде опозиция в парламента.
Разделителната линия между позиция и опозиция в Сърбия трябва да се прокара по линията между една истински проевропейска опозиция, която иска Сърбия да стане членка на Европейския съюз, и един безспорно проруски президент, който мечтае руската армия да премине Дунава и да прекрои картата на Балканите съгласно доктрината за „Сръбския свят“. Независимо от цената в човешки животи и материални разорения.
Проблемът на Сърбия винаги е бил изоглавената националистическа десница, срастването на църквата и властта и разорените държавни институции. Няма ясна политическа алтернатива на тази клерикално-националистическа политика заложена в тестаментите на Милошевич и Шешел. Самозваната „проевропейска опозиция“ все още няма готовност да скъса с наследството на Милошевич, а без това няма да има мир и спокойствие на Западните Балкани. /БГНЕС
--------------
Иван Николов е поет, писател и общественик. Председател на българският Културно-информационен център в Босилеград. Главен и отговорен редактор на списание „Бюлетин“. Автор на четири стихосбирки и на книгата “Българите в Югославия – последните Версайски заточеници”. Анализът на Иван Николов е написан специално за Агенция БГНЕС.