Ели Секуловска: Новото поколение в РСМ расте с идеята, че подлостта не се наказва, а носи по-добър живот

Необходима е сила, а не пропагандни умения, за да се направи истинска ревизия на историята, а това е повече от необходимо на Северна Македония, за да излезе от порочния кръг, в който се намира. Всеки исторически факт е по някакъв начин значим с това, че дава на човека неочаквана представа за условията, които го заобикалят, за това, което ги е причинило, за резултатите, за последствията върху закона. Освен това всеки историк има идеи - вероятно различни от другите историци - несъвършени заключения, които се променят в зависимост от времевата констелация на текущите събития, но "светещият детайл" - терминът, използван от Езра Паунд, остава непроменен, защото е факт. Историкът търси светещия детайл, представя го като такъв и не коментира повече. Има определени факти или светли детайли, които ръководят познаването на историята, и които не трябва да се отхвърлят. Ако научната каста направи невярно твърдение за някои факти, тогава щетите, нанесени на една нация, не могат да бъдат измерени. Разбира се, образованието и вестниците не са на това мнение. Първата стъпка в образователната реформа е да се интегрира честността и да се приложи антисептична непоносимост към всички неверни твърдения.


Историческите фалшификации – част от пропагандата

Преди лидерите на масите да завземат властта и по този начин да включат новата "реалност" в своите лъжи, крайното презрение към историческите факти беше характерно за нуждите на тяхната пропаганда. Конформизмът, от друга страна, на избрания от Тито „елит“, който беляза социалдемокрацията от самото начало, по същество все още присъства не само в нейните политически тактики, но и в нейните икономически представи. Историците, които бяха деликатно подбрани, трябваше да преминат през това "УДБАшко посвещение" (УДБА - югославското Управление за държавна сигурност, бел. ред.), и безропотно да подкрепят историческите фалшификати до ден днешен. Отвращението на македонските историци към официалната историография, към тяхното убеждение, че историята може да бъде само площадка за ексцентрици, трябва да се добави към ужасното, деморализиращо очарование, гигантските лъжи и чудовищни ​​измислици, за да бъдат окончателно установени като факти, чиято достоверност не може да бъде подлагана под съмнение - че човекът може да бъде свободен да променя миналото по желание, и че разграничението между истина и измислица може да престане да бъде цел и да стане въпрос на сила и хитрост, на натиск и безкрайно повторение.

Историческият материализъм иска да поддържа фалшив образ на историята, особено в момента на дебнеща опасност, за да не изрича лъжи, но трябва да се отървем от наследството на конформистката история, за да продължим напред. Историята не е обект на конструиране, чието пространство е еднородно и празно, а време, изпълнено с истина. Но вместо да вървим в тази посока, посоката на истината, защото само тя е правилна, ние се движим ретроградно обратно в кошмар, в който изглежда, че всички резултати от мисълта са повредени от зла ​​система и тя не може да бъде избегната по никакъв начин. В продължение на 70 и повече години на метафизичен бунт и нихилизъм, видяхме как унищоженото лице се завръща под различни маски, особено тази на базисния и хуманен човешки протест.

В Македония съществува една категория мислещи хора, както след 1945 г., които разсъждават, мечтаят и не знаят какво да правят. Мечтатели, които вече 70 години виждат твърде много неща, за да изберат само едно. Те прекалено много се стремят към възвишеното, за да останат здраво стъпили на земята. Имаше една такава мъдра прослойка от хора, които след 1945 г. мечтаеха – нищо повече. А как само им се подиграваха? Те получаваха само една обида – смрад, българска смрад. Тези хора бяха преждевременно разцъфнали, с много хубав аромат, и поради тази причина бяха унищожени. Те бяха онези безкомпромисни личности, на които им бе трудно да се навеждат пред Титова идеология и доктрина, те бяха "врагове", защото всяка тяхна дума, мисъл, стремеж, протест беше представяна като враждебност и затова бяха покосени. Те бяха готови за „режачката“.

Да, едни бяха „très fragile“, чупливи и изискани като порцеланов сервиз, а други „rudis indigestaque moles“ - объркана и безформена маса. Най-вероятно порцелановия сервиз се счупи най-бързо, и от това, което остана, страната си взе каквото й харесваше.

Днес никой не споменава онези хора, заличени от лицето на историята и земята. Само да можеха да се върнат, щяха да имат какво да кажат за трагедиите на семействата си. От време на време конформистки настроени историци ще се връщат към своите трудове, към трудовете на своите предци, но няма да разкажат за ужасните концентрационни лагери, а те, с помощта на езиковата измама, бяха наричани "превъзпитателни домове", където тези хора бяха просто безполезна бройка, призраци, чиито тела изчезнаха след екзекуциите им.

И днес Северна Македония се управлява от потомците на палачите, с държавата, която иска да стане член на ЕС, а ние все още не отваряме миналото, защото не трябвало да се пипа!

Трябва също така да осъдим самата идея за измъчване на едни хора от други. Премълчавайки това зло и слагайки го в бутилката, за да не излезе навън, ненаказвайки и неосъждайки престъпниците, ние изтръгваме от новите поколения всички основи на справедливостта. Те растат "безразлични" и се учат, че подлостта в страната не се наказва, а винаги носи по-добър живот. Наистина е неприятно и ужасно да се живее в такава държава, съхранила всички форми на невиждан тоталитаризъм. Някои хора си мислят, че забравата ще потисне следите, но напротив, следите от паметта често са най-силни и трайни, когато събитието, което ги е оставило, изобщо не идва в съзнанието. В превод това означава, че те ще бъдат част от произволна памет, която ще се върне с голям замах в бъдеще при някои нови поколения. Те ще обмислят злото и щетите, които са били нанесени. Колективното съзнание може да забрави, но колективното подсъзнание може да избухне в яростен катарзис.

Връщането към истината е освежаващо, защото представлява връщане към природата и ума. Човекът, който се връща към корените и истината, го прави, защото се държи рационално, тоест, естествено, разумно, интуитивно. Наложеното задушаване, обременено с ужас, поне донякъде трябва да бъде вентилирано, защото в крайна сметка дори пред героите на Шекспир има граница докъде може да продължи престъплението.

В крайна сметка само човечество, което се покае, може да споменава миналото си във всеки един момент. /БГНЕС

----------------------------

Ели Секуловска, активист за правата на човека в Македония. Анализът е написан специално за Агенция БГНЕС.