На първо място, още в първите си дни този парламент загуби основната си цел, а тя беше трайно решаване на политическата криза и стабилизиране на политическата система. Единствено постигането на тази цел гарантираше, че управлението постепенно ще започне да решава останалите кризи и ще започне да отговаря на предизвикателствата пред българското общество. Вместо да се опита да успокои страстите и дори да приобщи опозицията към взимането на стратегически решения, управляващото мнозинство даде ясен знак за неадекватност като за пръв път в новата ни история, остави опозиционните партии без нито едно председателско място в парламентарните комисии. Това не беше някаква стратегия, а демонстрация на политическа неграмотност и липса на каквато и да било политическа култура. Голяма част от депутатите от управляващото мнозинство, така и не разбраха, че председателските места в комисиите не са нито пагони, нито институционални украшения, а възможност да споделиш отговорността за управлението, с хора и партии, които иначе не харесваш. Вместо това, парламентарните групи на управляващите партии, решиха да изолират тотално опозицията, като без да знаят поеха сами цялата отговорност за управлението в ситуация, която изискваше споделяне на отговорността.
Отделям толкова внимание на председателските места в парламентарните комисии, защото първият извод, който трябва да си направим е, че решаването на една политическа криза се случва преди всичко в парламента и изисква поне минимална политическа грамотност. И трябва да знаем, че за тежкия дефицит на политическа грамотност в лагера на вече бившите управляващи, нямат вина нито опозицията, нито мафията, нито международното положение. Вина имат най-вече лидерите на четирите формации, които до един си мислеха, че управлението е удоволствие, което може да се случва между другото.
Вторият симптом за неефективност на 47-ото народно събрание е скромната му законодателна дейност. За това голяма вина носи и правителството на Кирил Петков, което така и не влезе в нормален ритъм на работа по отношение на предложенията за законодателни промени. Като изключим закона за бюджета, единственият закон, който имаше някаква относителна важност беше свързан със закриването на Специализирания съд и Специализираната прокуратура. Няколко месеца след този „грандиозен успех”, Конституционният съд обяви за противоконституционни част от текстовете на приетия закон. Това говори достатъчно за качеството на работа в Министерството на правосъдието, което беше вносител. Решението на Конституционния съд беше и атестат за юридическата мисъл в управляващото мнозинство, което в зала, с лозунги и мантри защитаваше противоконституционните текстове. Впрочем, към това трябва да се прибави и противоконституционния избор на председател на КЕВР. Решение, което за малко не блокира напълно и без това намиращата се в тежко състояние енергетика. Извън тези по известни казуси, в парламента практически липсваше законодателна дейност. Последното означава, че ако е имало някаква промяна, то тя е била само на думи. Защото ако наистина имаше каквито и да било реформи, то трябваше да има и редица приети закони. Към законодателната дейност единствено можем да прибавим актуализацията на бюджета, при която финансовият министър Асен Василев беше бламиран и тя беше написана и приета от опозицията. Подобен феномен се случи за пръв път в новата ни демократична история.
Третият симптом за неадекватността на последния парламент се вижда във факта, че управляващото мнозинство, така и не успя да се обедини около нито една стратегическа тема. Като се започне от декларацията за войната в Украйна, мине се през приемането на френското предложение за започване на преговори между ЕС и Република Северна Македония и Албания и се стигне до модернизацията на българската армия, стратегическите решения бяха приемани с помощта на опозиционните ГЕРБ и ДПС и въпреки волята на управляващата БСП, а понякога на БСП и ИТН. Този факт показва, че коалицията е била конструирана единствено върху актуалната политическа конюнктура към декември 2021 година и е оставила извън себе си каквито и да било идейни и трайни сходства между коалиционните партньори. Казано накратко – партньорите се бяха разбрали, какво ще правят днес, но не се бяха разбрали, какво ще правят утре. И когато утре стана днес, управленската формула се пропука и се срина за няколко дни.
Тези изводи са важни, защото по всичко личи, че голяма част от партиите, които участваха в този зрелищен провал, очевидно не си дават сметка за него. Да отчиташ успехи, след като си паднал на седмия месец, означава, че не си в състояние да правиш разлика между победа и загуба. Изграждането на фалшиви конструкции от обяснения за собствените ти неуспехи, които включват заговор на мафията, на Путин и на дежурните ГЕРБ и ДПС, а изключват каквито и да било собствени грешки и недостатъци, предполагат липса на елементарна самокритичност и самоосъзнаване. Последното не води към никакъв оптимизъм по отношение на поведението на някои субекти и в следващия парламент. Подобен подход и неосъзнаване на собствените провали, показва генерална повърхностност, невъзможност за сложно мислене и изобщо цялостна политическа неподготвеност. Едва ли тези дефицити, които при определени политически субекти започват да се превръщат от спорадични в хронични, могат да бъдат преодоляни в рамките на предизборната кампания.
Ако има добра новина, то тя е, че политическата логика и правилата на политиката са безотказни – те изхвърлят от властта всеки, който не е подготвен и не се съобразява с тях. Единственото, което ни остава е да се надяваме, че в 48-ото народно събрание ще има критична маса от подготвени хора, които да зададат грамотна формула на управление, която да сложи край на политическата нестабилност и да започне да решава огромните проблеми пред българското общество. /БГНЕС
-------------------------------------------
Анализ на Тома Биков, депутат от ГЕРБ в 47 НС.