Юлия Боянова: Едно време пето-шесто място беше крачка назад за нас

Баскетболистките от легендарния отбор на Левски от 70-те и 80-те години се събраха в Музея на спорта, за да честват 40-годишнината от спечелването на купа „Лиляна Ронкети”, предаде репортер на БГНЕС. На събитието присъстваха почти всички състезателки от тогавашния отбор, включително Надка Голчева (к), Петкана Макавеева, Юлия Боянова, Мадлена Станева и др., както и старши треньорът Станислав Бояджиев. Събирането уважиха президентът на БФБ Георги Глушков, заместник-министърът на младежта и спорта Стоян Андонов. През 1979 г. Левски-Спартак побеждава пред пълните трибуни в Ямбол Марица Пловдив с драматичното 70-69, за да спечели за втори път в историята си силния международен турнир „Лиляна Ронкети”. Дрийм тиймът на „сините", който тогава е и гръбнака на националния отбор, окичил се с два медала от Олимпийски игри, надделява в изцяло българския финал и оставя купата завинаги във витрината на клуба.

„Самият факт, че честваме 35 години от спечелването на КЕШ и 40 от купа Лиляна Ронкети е повод за гордост, оставили сме нещо от нас на този клуб. Съдбата ни събра на точното място, точните хора в точното време. Мисля, че съм родена под щастлива звезда, защото участвах във всичките тези финали и спечелихме три от тях", заяви в своето обръщение до всички присъстващи тогавашният капитан на Левски Надка Голчева. „С момичетата ние постоянно се чуваме, виждаме и си говорим за тези хубави моменти. Това ни е младостта. Бяхме като едно голямо семейство. Излизаме на международната сцена в името на Левски и печелим купа Ронкети, която после остана за клуба. Най-много се помни победата. На финала през 1978 г. (когато Левски печели първата Ронкети; б.р.) не играх, стоях на пейката, защото бях бременна с първата си дъщеря. Не се помнят отделни моменти, остава удовлетворението, че си дал всичко от себе си, получил си признание за положения труд", заяви за БГНЕС голямата Юлия Боянова.

„Сега нещата са много променени. Мъчно ми е като гледам младите. Едно време не говорехме за класиране. Когато бяхме пети или шести, обикновено беше крачка назад. Само медалите бяха от значение, макар че никога не се е говорило за задължително печелене. „И сме най-красиви, и сме най-добри", това казваха хората за „сините лъвици". Сега не се чува химнът на България, в залите няма хора. Едно време се спираше движението по улиците и не се пускаше, нямаше шанс да се влезе в залата. Тя беше пълна догоре. Тогава имаше какво да видят - майсторство, класа, удовлетворение от победата", допълни Боянова. /БГНЕС