Обществото ни е като Киро – просто, красиво, симпатично и може би младо. То трудно може да бъде представено като скулптура, защото тя се занимава с по-дълбоки и дълготрайни теми.
Непрекъснатите политически битки, които все водим, дестабилизират държавата. Тя вече е много деморализирана.
Българската култура трябва да присъства пред света. Не можеш да присъстваш до Капъкуле и Драгоман. Сцената на културата не е 6 милиона, а 7,5 млрд, колкото е населението на света. Трябва да се прескочат тези граници, а това става с общи усилия и подкрепа, със силно желание да изведеш държавата на друг пиедестал.
Това заяви в интервю за БГНЕС скулпторът Вежди Рашидов, министър на културата в първото (2009-2013 г.) и второто (2014-2017 г.) правителства на Бойко Борисов.
Агенция БГНЕС публикува пълния текст на интервюто с Вежди Рашидов.
БГНЕС: Г-н Рашидов, ако трябва да се изобрази българското общество като скулптура как според Вас ще изглежда тази скулптура?
Вежди Рашидов: Първо, не съм привърженик на лошите скулптури, затова не знам как ще се изобрази нещо, което не е много съвършено и добро. Разбира се, няма как да се изобрази това, защото не е огледало.
Но ако трябва да се прави нещо, което е лично отношение, тук ще дам един пример - няма по-велик протест от картината на Пикасо „Герника“. До днес никой не е надминал автентичността, която тя носи в себе си.
Обществото ни е като Киро – просто, красиво, симпатично и може би младо. Скулптурата е трудна, тя се занимава с по-дълбоки и дълготрайни теми. Теми, като доброто и злото, които независимо от промените, остават водещи. Така че състоянието на обществото може да бъде пресъздадено в плакат, но нищо повече.
БГНЕС: Как оценявате състоянието на българското общество, каква е вашата диагноза?
Вежди Рашидов: Ние живеем в едно болно общество и няма как да го скрием. Свидетелство за това е, че непрекъснато задаваме този въпрос. Хората говорят за свобода, точно тогава, когато тя липсва. Самата свобода е една абстракция сама по себе си. Ако човек намери свободата, няма за какво повече да живее, тя е вечната битка.
Но живеем в болно общество. Понякога българинът, когато му дадеш свобода, не знае какво да я прави и автоматично търси някой да го води. Казвал съм хиляди пъти, ако едно общество е пластелин в ръцете на някой, то в ръцете на някой добър майстор, то става добро нещо. В ръцете на бездарния майстор, то става лошо нещо. Няма лоши народи. Има значение кой ни води, моделира и прави политиката.
В момента не виждам поводи за радости, защото дори ако ти живееш добре, но хората около теб са зле, не е приятно и на живеещия добре. В момента навлизаме в тежка криза. В ръцете на едни добри политици тя може да бъде овладяна, но в ръцете на лошите – изпусната. Следваме политика, която изтървахме кризата и това се отразява на целия български народ. Това води до деформиране на мисленето. Когато един човек е гладен, той не мисли за култура и изкуство, единственото, което може да направи е да ругае.
БГНЕС: Кой е най-силният период за българската култура и изкуство след Освобождението и какво не ни достига днес, за да го надградим?
Вежди Рашидов: Това е деликатен въпрос. Разбира се, ако се върнем още по-назад, Златният век“ на Симеон е епоха на просветление, даваща тласък за духовното развитие на общество, което създава реалната идентичност на един народ. Народ без идентичност е безличен, няма такъв, не може да съществува.
В различните периоди имаше силни години за развитието на културата. Смея да кажа, че по времето на социализма имаше една планомерност за подбор и развитие на таланта. Сега талантът често е забравен, а той е онова, което е моторният двигател, смисленият. Сега има улични художници, които рисуват по паметници, други рисуват по подлези, а мястото на голямата култура е в музеите, това е хранилището на духовните ценности. Никъде по света такава култура няма. Тъй като сме слаби в политиката, си позволяваме да правим нови термини като „улично изкуство“. Такъв термин няма, както няма улично правителство. А културата винаги ще я има, защото изкуството е съдба… В България можем да извадим 100 имена като Николай Гяуров, Райна Кабаиванска, Владимир Димитров - Майстора, Злато Бояджиев и много други. Легитимацията на обществото идва точно от великите хора, самата държава се гордее с тях, всеки обикновен човек става със самочувствие. Когато ти цениш, имаш ценностна система. Иначе всички сме равни, всичко знаем, но нищо не се случва, това е пагубно.
БГНЕС: По ваше време беше създаден Квадрат 500 – модерно място за представяне на българското изкуство. Смятате ли че там вашите съвременници получиха достойно място?
Вежди Рашидов: Разбира се, че получиха. Направих това със съзнанието, че за 1300 години трябва да имаме голяма съкровищница на нашето духовно развитие. Имах шанс да започна Квадрата с европейски средства през министерството на регионалното развитие, когато министър беше Лили Павлова. И така изградихме този музей. Той е с площ 26 хил. кв.м., за сравнение, Рийксмузеум в Амстердам е 29 хил. България заслужава да има един добър голям европейски музей.
Но въпросът ви е хубав - дали ще са достойни авторите за този музей. Музеят е достоен за всяка държава, уважаваща себе си. Последните 20-30 години се появиха сръчни деца, които не са лишени от талант, но са лишени от фантазия. Те искат да оцелеят, което е съвсем нормално и го приемам. Влизаш в европейския пазар да, но не си Пикасо, не си Дали, ти си Петър. Трябва да намериш своята физиономия и да бъдеш голям със себе си.
През последните 20-30 години има една бяла страница в почти всички области с малки изключения, това вече като цяло не е добре за българската духовност и държава. Разбира се всичко това си има предпоставки. Непрекъснатите политически битки, които все водим, дестабилизират държавата. Тя вече е много деморализирана. Интернет поколението е друго нещо, няма я тази човешка чувствителност, допира, контакта, целувката. Така че рано или късно тази „електрическа“, електронна война ще върне малко черните забрадки и природата ще не отмъсти. Сигурен съм, че тя започва да отмъщава с увеличение на температурите, наводненията, тайфуните в Америка, пожарите. Някъде човек сам ще лиши себе си от живот заради прекаленото изпреварване на времето и то безмозъчно. Защото вместо човек да мисли и да изгради философски своя концепция, той взима информацията готова. Това представа да работи, защото само визуално се възприема. Това е страшно, но нищо не мога да направя, защото и моят внук е в тази „кутия“ - интернет, децата ни са в нея. Но аз, за щастие, май ще се опазя.
При катаклизми се раждат едни от най-добрите произведения. Българите са направили едни от най-красивите картини или след война, или след катаклизъм. Дори най-внушителните неща са направени за черните забрадки на майките.
БГНЕС: Вие осъзнахте значение на културната дипломация. По ваше време България присъстваше в най-големите музеи – Лувъра, Уфици. Какво трябва да се направи още в тази област?
Вежди Рашидов: Ако ние не влизаме светът да ни види, няма кой да ни види. Доведох в България директора на Лувъра Анри Лоарет и му организирах една обиколка от Несебър до Велико Търново. Той успя да разгледа основните музеи, да надникне в хранилищата. След края на посещението той ми сподели, че е изживял културен шок. България има наследство, което много малко народи имат. Гърците имат Византия, италианците – Рим. А ние имаме всичко – Рим, Византия, Тракия, ислямска култура. Няма по-богата държава. Заради тежките си комплекси обаче оставаме неразпознаваеми, пак заради тях не можем да се изявим.
Благодарение на моите приятели – Анри Лоарет и министъра на културата Фредерик Митеран – България успя да присъства в най-хубавите зали на този световен музей. Българската култура влезе не само в Лувъра, петима български автори влязоха в Уфици, сред тях съм и аз. Прекрасно е за една държава да има там свои автори. Уфици разполага с една от най-големите колекции на портрети и развива съвременната част, петимата български автори попаднаха именно там.
Българският талант стигна до Япония и САЩ. На плаката за изложбата в музея „Пол Гети“ беше главата на тракийския цар Севт III, а от цял свят имаше произведения там. Българската опера гастролира в Германия, Япония и на сцената на „Болшой театър“ в Москва. Организирана беше изложба на икони в Третяковската галерия. Успяхме да възстановим Желязната църква в Истанбул, която десетилетия наред гниеше. Това стана и благодарение на личните ми контакти с президента Ердоган. В момента нашата църква е перлата на източното православие в града на Босфора. Докато бях министър си върнахме и екзархийски имоти в Турция, които България години наред си искаше…
За мен това е да присъстваш пред света. Не можеш да присъстваш до Капъкуле и Драгоман. Сцената на културата не е 6 милиона, а 7,5 млрд, колкото е населението на света. Трябва да се прескочат тези граници, а това става с общи усилия и подкрепа, със силно желание да изведеш държавата на друг пиедестал.
Вече пет години изминаха, откакто не съм министър, но нищо не се случва в посока културна дипломация. Струва ми се, че когато журналистите интервюират някой министър, трябва да го питат какво е свършил. При мен бяха открити 6 нови музея, беше ремонтиран театърът в Пловдив, оперите във Варна и Бургас, училища по изкуствата, както и много други културни институции в цялата страна. Духовното самочувствие, духовното развитие, духовната идентичност, всичко, което формира понятието българин – за това трябва да се полагат големи усилия. Всичко останало е празно говорене.
БГНЕС: Живеем във времена на войни, пандемия как бихте искали България да изглежда в бъдеще?
Вежди Рашидов: За съжаление, имаме комплексирана държава с ниско самочувствие, която вместо да те води напред, те дърпа надолу. Често казвам, че всичко започва от гробищата - там не лежат просто хора, там са знаците на нашите родове. Ние нямаме уважение към рода, историята, от която тръгваме. Не признаваме по-талантливия от нас, ние сме равни, тупаме се по раменете. Идва един каналджия и ме тупа и ми говори на ти като на простак. Аз така не бих могъл да говоря на един Салвадор Дали. Виждал съм на живо и съм общувал с много големи имена от световната култура. Към високата летва изпитвам едно уважение, защото това е знак и за самоуважение. А тук всеки е „брато“.
Ние обичаме държавата си, защото сме избрали тук да са ни гробовете. Имаме основание да бъдем хора с по-голямо самочувствие, но това не се използва. Трябва да излезем от тежките си комплекси, бездарието да си намери своето място назад, а да изведем талантите на първа линия.
Ужасен съм сутрин като пусна телевизия, независимо коя е тя, и видя на екран силиконовите дами, които до вчера са били в някое риалити и са се ритали и целували, сега гостуват като изгубили или победители. Появяват се едни хора от нищото с някакви претенции. Те „опрашват“ публиката от сутрин до вечер. От години не съм чувал имената на Златю Бояджиев или Дечко Узунов, на Валери Петров и Йордан Радичков. Тежкият комплекс на овчедушието завладява територии, защото посредствените и бездарните вървят на групи. Те са някъде на улицата, реват за оставка, хвърлят яйца. Властта трябва да се консумира. Дадохме властта на улицата, а такава власт може да съсипе всичко.. Казвам това напълно отговорно.
Очаква ни една тежка есен, по-тежка от Виденовата зима, а самата зима не знам какво ще се случи… Тежко време е, щом аз си позволявам да кажа тези думи. Проблемът не е мой, аз съм успял и ще намеря хляб. Но не живея сам, около мен са моите братя, приятели, врагове. Всички те участват в моя живот, заедно живеем, заедно се обичаме, заедно се мразим.
Хубавото е, че идва един прекрасен празник. За мен 24 май е единственият ни национален празник. Навремето дълбоко възразих на Желю Желев, когато решиха да е 3 март. Да не забравяме, че войната не е българо-турска, а руско-турска. Две империи са потрошиха от бой, а един народ си направи национален празник. Но това е в рамките на шегата. Това е празник, който не обединява, а разединява. 24 май е специалният български празник. Всички етноси се разбираме на български език, на този език се обичаме, на този език се мразим. Това е езикът, който ни сплотява и събира. Това е духовен празник, който трябваше да бъде национален. За мен той е такъв.
На този ден трябва да се вразумим и да се опитаме на следващите избори, когато пускаме бюлетините, да помислим какво ни носи този избор и дали ще оцелеем. Преди да гласува френският фермер чете програмите на всички партии и гледа при кой неговите крави ще бъдат най-щастливи. Той пуска бюлетината и бърза да се върне на работа, защото на сутринта парижани трябва да пият мляко. А нашите пеят песни на Слави, танцуват и накрая викат „Олеле, майко“. Отговорността е изцяло на българското общество. То пуска свещената бюлетина и няма за какво да се оплаква. Нека се вразумим на 24 май! /БГНЕС
