На 4 май (нов стил) 1903 г. четите на Гоце Делчев и демирхисарският войвода Димитър Гущанов квартируват в село Баница, близо до град Сяр. Призори четниците са разбудени от вестта, че турски аскер е обградил селото и претърсва къщите. Делчев е наясно, че всяко село, в което властите откриват революционна чета, бива опожарявано. Войводата се надява, че ако излезе от Баница ще успее да я спаси от пламъците. Апостолът повежда малката си чета срещу вражеските редици, но четниците моментално са посрещнати с дъжд от куршуми, един от които уцелва Гоце Делев право в сърцето. Революционерът се свлича мъртъв на земята, а заедно с него са убити още шестима четници, в това число Димитър Гущанов. Малцината останали живи се укрепват в една плевня, откъде след целодневно сражение се изплъзват от горящото село, под прикритието на падналия мрак.
„Петнадесет часа турците не посмяха от куршумите ни да приближат нашите убити“, разказва Димо Хаджидимов, участник в битката. „Петнадесет часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведен сякаш върху гробът на Македония. И петнадесет часа ни се късаха сърцата…Защото осиротяваше цял народ“.
По този начин приключва земният живот на Гоце Делчев и той поема по пътя към безсмъртието. Герой приживе, Делчев се превръща в същинска легенда след гибелта си, а делата му са възпети в стотици народни песни. За македонските българи, неговата личност е сравнима само с тази на Васил Левски, затова и Гоце остава в историята като Апостола на свободата на българите от Македония.
Роден на 4 февруари 1872 г. в българския град Кукуш (Егейска Македония), в семейството на Никола и Султана Делчеви, Гоце учи в родния си град до 16-годишна възраст. През 1888 г. продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, в която по това време учат всички бъдещи двигатели на македонското освободително движение. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София. Малко преди да получи офицерско звание, Делчев е изключен от училището, заради участие в стачка.
Чувството за дълг към останалите под робство македонски българи винаги е било доминираща черта в съзнанието на Гоце Делчев. Воден именно от това чувство, бъдещият апостол се завръща в Македония през 1894 г., като е назначен от Българската екзархия за учител по български език и история в щипската махала Ново село. По същото време там преподава друг велик водач на македонските българи – Дамян Груев, който само година по-рано, в Солун, е положил основите на организацията останала в историята под наименованието Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Груев бързо привлича новия си колега в редовете на ВМРО.
Роден с безспорни лидерски качества, Гоце Делев мигновено си спечелва едно от водещите места във все още младата революционна организация. През 1896 г. участва в Солунския конгрес и заедно с Гьорче Петров изработва един от първите правилници на ВМРО. През същата година е учител в Банско, като успява да разшири революционната мрежа из цялата Горноджумайска околия. Избран е и за задграничен представител на ВМРО в София. В годините след 1899 г. собственоръчно успява да изгради четническия институт на организацията. Привлича подофицери от българската армия, които пристигат в поробена Македония, за да обучават четниците в тънкостите на военното дело. Някои от тези инструктори стават едни от най-прочутите войводи на ВМРО. Такива примери са Христо Чернопеев, Марко Лерински и Михаил Апостолов – Попето. Подобно на Левски, Гоце Делчев обикаля из цяла Македония и Одринска Тракия, за да създава революционни комитети. Не остава град, село или паланка, където да не стъпи кракът на „праведника с кама в пояса“ (описание на Симеон Радев за Делчев), вдъхващ желание за борба на останалия под робство българин. Създадени са и десетки канали по протежението на границата между Княжество България и Османската империя, по които освен оръжие и жива сила, в Македония влизат „Под игото“, „Записки по българските въстания“ и стихотворенията на Христо Ботев. Илинденското въстание, в което 26 000 бунтовници водят сражения с близо 300-хилядна редовна турска армия, в продължение на месеци, е пряко следствие от апостолската дейност на Гоце Делчев.
Именно решението за вдигане на въстание през лятото на 1903 г. е събитието, което внася известно разделение в редиците на ВМРО. Делчев смята, че подобен ход е прибързан, но мнозинството революционери е на противоположното мнение. Апостолът осъзнава, че жребият е хвърлен и единственото, което може да направи е да вложи всичките си сили в подготовката на въстанието. През март 1903 г. четата на Гоце Делев взривява моста над река Ангиста на железопътната линия Солун-Одрин. Отправя се към конгреса на Серския революционен окръг, който трябва да се проведе на връх Али Ботуш, в планината Славянка. Именно на път за конгреса, Гоце минава през село Баница, където намира и смъртта си. По ирония на съдбата, водачът на аскера, обградил четата в онзи фатален ден е Хюсейн Тефиков – съвипускник на Гоце Делчев от Военното училище в София.
Не по-малко вълнуваща е историята на тленните останки на войводата, които са премествани неколкократно преди най-сетне, през октомври 1946 г., да бъдат предадени от българските комунисти на новосформираната НР Македония. Макар и събитието безспорно да е срамна страница от българската история, то все пак дава и примери затова колко силна е почитта на македонските българи към техния апостол. Когато кортежът, превозващ костите на Делчев, навлиза в Пиринска Македония, по целият път до югославската граница, хиляди българи излизат край пътя, за да се сбогуват със своя герой. Най-сърцераздирателната сцена се разиграва край Симитли, където са се преселили стотици съграждани на Гоце от Кукуш, след като градът е бил напълно опожарен през Балканската война. Докато кортежът с костите минава през Симитли, същите тези хора, обличат своите кукушки носии и коленичат от двете страни на шосето, запявайки песните „Още ли бродиш Делчев войвода“ и „Църна се чума зададе“.
Предаването на тленните останки на Гоце Делчев под силния натиск на югославския диктатор Тито на НР Македония поставя началото на серия от посегателства срещу историческата истина, които продължават и до днес.121 години след смъртта на Гоце, политическото злободневие създава изкуствен спор за националната му идентичност. Този спор не просто носи електорални дивиденти за субекти, нямащи нищо общо с каузата на героя, той се превръща в залог за добросъседските отношения между България и Северна Македония. Подобен спор не може да съществува, тъй като приживе Гоце Делчев сам е заявил какъв се чувства.
„Отцепленията и разцепленията никак да не ни плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани“, пише самият апостол до своя съратник Никола Малешевски.
Веднъж примирили се с фактите от миналото, градежът на безметежно бъдеще ще бъде лесна задача за двете страни. Освен това, нека се замислим колко морално осъдително щеше да бъде, в очите на Гоце Делчев, насилието на база на националното самоопределение. Нима самият той не заявяваше, че разглежда света „единствено като поле за културно съревнование между народите“? Съвременниците на революционера твърдят, че той е бил лишен от тесногръдия шовинизъм, сеещ омраза между нациите. Именно затова, през 21 век, Гоце Делчев не може да бъде символ на разделението и омразата между кръвни братя. Гоце Делчев трябва да продължи да бъде знамето на борбата на македонските българи за човешки права, така, както е било винаги! /БГНЕС
-----
Велислав Илиев, Международен отдел на БГНЕС.
