Възпоменание за патриарх Максим Български - подвиг след подвиг, скромно и тихо

Преди един век в троянското село Орешак се ражда велик мъж - най-великият висш български православен духовник от ново време, който достойно заема мястото си до св. княз Борис-Михаил Покръстител, неговия внук св. цар Петър, св. Йоан Рилски Чудотворец, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Киприян - митрополит Киевски и Московски, св. Пимен Зографски.

Великият духовник се ражда на 29 октомври 1914 г. и при светото Кръщение получава името Марин. Родителите му, скромни, трудолюбиви и изключително благочестиви, посвещават своето момче на Бога. Като древните християни някога, след завършването на основното му образование в родното село, те изпращат дванадесетгодишния си син Марин Найденов Минков за послушник в Троянския манастир.

През 1929 г. петнадесетгодишният Марин заминава за София и се записва в Софийската духовна семинария, която завършва с отличен успех след шест години.

През 1935 г. Марин Минков става счетоводител в Русе и църковен певец в русенския храм Успение Богородично. Името Максим приема след монашеско пострижение в параклиса на Богословския факултет. Седмица по-късно е ръкоположен за йеродякон в храма на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски".

През 1947 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство, а след три години му е засвидетелствано сериозно доверие. От 1950 до 1955 година архимандрит Максим е бил назначен за Предстоятел на Българското църковно Подворие в Москва. Това назначение е било знак на особена отговорност и признание за неговия такт и дипломатичност в общуването със съветските власти. Висока оценка за служението на архимандрит Максим в Българското подворие в Москва е дал Светейшият Руски патриарх Алексий Първи в свои писма до Българския патриарх Кирил: „Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за своя дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността" (6 септември 1953 година).

След завръщането му в България на 30 декември 1956 г. в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски", архимандрит Максим е хиротонисан в епископски сан с титлата Браницки. Четири години по-късно, през 1960 г., епископ Максим Браницки единодушно е избран и канонично утвърден за Ловчански митрополит. В следващите години утвърждава името си в църковните среди и печели уважение и обич, работи тихо, усърдно, неуморно. Въпреки тежката политическа обстановка, митрополит Максим успява да освети няколко нови храма в епархията си. Съвсем логично, след смъртта на патриарх Кирил, най-достойният сред митрополитите - Максим Ловчански, на Църковнонародния събор, 4 юли 1971 г., канонично е избран за Патриарх и управлява до смъртта си Българската църква в продължение на 41 години - единствен случай в християнската история! - и то в мрачните времена, когато православната вяра бе напълно изличена от съзнанието на народа ни.

Но най-страшното за Негово Светейшество настъпва след краха на комунистическия режим. Във всеобщата еуфория започват публични изказвания за пълна промяна не само в Държавата, но и в Църквата. В началото на 90-те години, в България се извършва опит за преврат, учредява се „нов синод" и се избира „алтернативен патриарх". Оспорва се легитимният избор на патриарх Максим през 1971 г. Атаките срещу него и нечуваните оскърбления бяха нещо страшно и срамно, но той благодушно понесе всякакви обиди, ругатни, всевъзможни обвинения, клюки, присмех, дори веднъж невъзмутимо носеше разкъсаното си от злонамерени хора було. Всичко понесе като истински Архипастир.

Негово Високопреосвещенство Доростолският митрополит Иларион пише: „В усилията да се възстанови единството на Майката Църква, патриарх Максим прояви необикновени търпение, отеческа любов и молитвена надежда, че самоволно отдалечилите се, сами ще се върнат в Църквата за радост на целия български народ и съгласно молитвените слова на Господ Иисус Христос към Бог Отец на Тайната вечеря: „Да бъдат всички едно..." (Йоан 17:21)".

Непоклатим каноник и недостижим дипломат, многообичаният ни Патриарх Максим благокротко и тактично се справи с най-голямата беда в новата ни история - разкола.

Ние българите, и то не само обикновените хора, но също и интелигенцията, нямаме абсолютно никаква православна култура (а уж всички сме кръстени!...)

Не знаем що е разкол. Не знаем, че разколът е не само тежък грях против вярата в Бога, но и голяма опасност за гражданския мир, водещ до кръвопролития, дори и до гражданска война в държавата, в която се появи това зло.

За разлика от всички нас, обичният ни и мъдър Архипастир предвиждаше злините и затова постави като главна цел на живота си да унищожи разкола, да сплоти общността и да не позволи разцепление в нея. Нашият приснопаметен патриарх Максим постигна блестяща победа и осигури единството на Църквата. Както сам бе пророкувал, той наистина си отиде, когато и последният разколник се върна в лоното на Майката-Църква - на четиридесетия ден от кончината му епископ Инокентий прочете покайната си декларация пред Светия Синод.

Унищожението на разкола е лично дело на великия ни Архипастир. Делото на живота му е най-великият подвиг, равен на подвига на св. Пимен Зографски, спасил народа ни от нашествието на римокатолицизма, когато през 1595 г. в Северозападна България и най-вече в Софийско започва интензивна католическа пропаганда. И въпреки, че през 1998 г. в София се проведе Всеправославен църковен събор, на който единодушно се препотвърди каноничността на Българската Православна църква, начело с Негово Светейшество патриарх Максим, обвиненията и оскърбленията не спряха.

Нападките го следваха безсрамно до последния му ден, но той никого не нападна, никого не обиди, никого не порица. Всичко изтърпя мълчаливо, без да се защитава, защото мъдро знаеше Кой ще го защити и Кой вижда истината, тъй като Сам е Истина. Дори и онези разколници, които организираха бесни протести срещу него и скандираха: „Максим убиец", дори и тях след покаянието им, приласка и ги остави да служат в същите църкви, в които бяха служили по време на разкола.

Който е получил благословия от него, който дори само веднъж е потънал в онези кротки и добри очи, който е бил на неговите благодатни служения, той не може да не го е обикнал от сърце. И никога не би повярвал на лъжите, които, дори след упокоението му, продължават да се сипят върху великия ни Йерарх.

На 6 ноември 2012 г. многообичаният ни патриарх Максим, за когото може с право да се каже, че е най-великият българин и образец на християнско смирение от последното столетие, се пресели във вечността, но остави незаличима диря в българската история и в християнския ни живот. /БГНЕС

---------

Красимира-Мария Драгулева - Бойковска. Нейната статия е публикувана на сайта на Българската патриаршия. Препечатва се със съкращения.

София / България