Самотата на Ильо Войвода, последният хайдутин
В Кюстендил има къща-музей и паметник на дядо Ильо Войвода, наричан още „последният хайдутин“, къщата е затворена заради епидемията, паметникът е достъпен, но излъчва един вид самота, предаде кореспондентът на БГНЕС за региона.
Къщата е в началото на главната улица „Цар Освободител“ в Кюстендил, на 50-на метра над нея е и паметникът на хайдутина, роден в Берово. Около него има градинка с пейки, по които никой не седи. На войводата му остава само да гледа на запад, към родното Берово, сега в Северна Македония. Лявата му ръка е поставена върху дръжката на извитата сабя, но тя е в ножницата, днес явно е време за задкулисни маневри, но категорично не и за битки. И сигурно за това дядо Ильо, като на дядо Йоцо му остава само да гледа.
Илия Марков Попгеоргиев /1805-1898 г./, по-известен като Ильо войвода, Дядо Ильо Малешевски, е български хайдутин и революционер. Роден е на 28 май 1805 г. в Берово, Северна Македония, умира на 17 април 1898 г. в град Кюстендил. Къщата-музей на „последния войвода“ не работи заради противоепидемичните мерки пред нея избуяват треви, стълбите, водещи към паметника му, също. Свързващата стена между къщата на войводата и тази зад нея е напукана, което означава, че теренът пропада. Къщата е построена през 1870 г. на „Правата улица“ /днес „Цар Освободител“/. Реставрирана е през 1979-1980 г. и официално открита като музей през януари 1981 г. Заедно с паметника на войводата с автори: Ст. Стоимиров – скулптор, арх. Ю. Фърков и инж. Гр. Владимиров, и реставрираните къщи на други двама национал-революционни дейци от Кюстендил – Константин Попгеоргиев и Тонче Кадинмостки, оформя цялостен възрожденски мемориален комплекс.
В реставрираната къща на Ильо войвода е уредена експозиция на тема „Националноосвободителните борби на населението от Кюстендилския край“. Тя проследява борбите на българското население от XV век до Освобождението и приноса му за освобождението и обединението на българския народ в края на XIX и началото на XX век.
Експозицията е разположена в шест зали на площ от 150 кв. метра и съдържа около 800 експоната. Тя проследява националноосвободителните прояви на населението в Кюстендилския край до Освобождението на България. Основни акценти в нея са отделени на живота и делото на Ильо войвода, Разложкото въстание от май 1876 г., участието на местното население в българското опълчение и освобождението на града от османско владичество през януари 1878 г. В зала № 6, която е открита през октомври 2003 г., са показани ролята и мястото на Кюстендил в борбите за освобождение на Македония до началото на 1950-те години.
Дядо Ильо е внук на войводата поп Георги, който загинал в сражение с башибозука при село Пастух. Немирният още от ранните си години Илия Марков, за да се отърве от поробителя е нает за пандурин в Рилския манастир. Тук необразованият беровчанин има възможност да контактува с видни български духовници и книжовници. От там той преди да поеме по хайдушките пътеки се запознава с един от големите български книжовници и педагози, а по-късно и игумен на манастира Неофит Рилски.
За кратко време, след като се оженва през 1848 г. се връща в Берово и се отдава на семейството си и започва мирен живот, но той не продължава много дълго, тъй като през 1850 г. убива един от турските дерибеи и мъчители на българите Мехмед байрактар. Оттогава започва неговата революционна дейност. Сформира малка дружина, която се подвизава в Малешевско, Пиянец и Осогово, където отмъщава на народните мъчители. Постепенно четата му нараства по време на Кримската война до 70 души, от когато за дядо Ильо започва да се говори като народен закрилник. През 1854 г. четата му спасява Дупница от турски погроми. Не можейки да се справят с хайдушкия войвода и с неговата вече станала значителна по численост чета, скопският валия му обещава амнистия за него и четниците му, ако се върнат към мирен живот.
Обещаната амнистия, този път от Цариград скоро е скрепена с нужните атрибути и е връчена на войводата чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки. Ильо Малешевски се легализира в Кюстендил, където властите и населението го посрещат най-тържествено. Той е един от малкото български хайдути, на които официално е разрешено от турските власти да носи оръжието си. Непокорният войвода отново хванал гората, като известно време трябвало да търси убежище в Света гора и Солун, а родната му къща била разграбена и бутната през 1859 г. по заповед на Нишкия валия. Жена му и децата му са преселени в Кюстендил, а в последствие в Скопие, където били под непрекъснатото наблюдение от турската власт, за да може чрез тях да бъде заловен войводата. Скоро били заловени от властите дванадесет Ильови четници, които също повярвали в добронамереността на властите и се върнали по домовете си. Четирима от тях са обесени публично в Кюстендил, а останалите 8 в Ниш.
Войводата отново сформирал голяма дружина и през 1860 г. се прехвърля с нея Сърбия, като през 1862 г. се включва в създадената от Георги С. Раковски Първата българска легия, където е назначен за негов помощник по военната подготовка. На 3 юни при щурмуването на Кале мегдан в Белград Ильо войвода командва батальона, който развява и легионерския байрак.
След като сръбското правителство успява да се договори с Високата порта, легията е разтурена, а Ильо войвода с някои от легионерите са прогонени в Крагуевац. Заради участието му в легията и в боевете на Кале мегдан семейството отново е подложено на репресии, изселвания и затвор. Сърбите правят сериозен опит да спечелят на своя страна войводата, който по това време има известни разногласия с Раковски. Сръбският княз Михаил Обренович го награждава с орден и му се присъжда почетна титла, като му е отпусната и пенсия от 150 динара.
Много българи участват отново във Втората българска легия, а по-късно и в Сръбско-турската война от 1876 г. Дядо Ильо заедно със синовете си Никола и Иван взема участие във войната, начело на чета от 300 души. Ранен е тежко в боевете при село Делиград на 22 юли 1876 г., като куршумът ранил войводата е изпратен от сръбски офицер. От това раняване дядо Ильо остава инвалид, като осакатява с дясната ръка. За проявения героизъм във войната сърбите отново го награждават със сръбския “Татковски” орден за храброст.
Избухването на Руско-турската война /1877-1878 г./ заварва Дядо Ильо все още в болницата. Неизлекуван, заминава за Свищов, като руското командване го произвежда в чин капитан и го назначава за командир на волна чета. Води сражения в турския тил в Ловешкия край. Дядо Ильо с четата си е в челните части при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Й. В. Гурко. Дядо Ильо участва и в освобождението на София, като е назначен за командир на сборните доброволчески чети, зачислени към отряда на дивизионния началник полк. Юрий Задерновски.
Командваните от войводата чети участват в преследването на турските войски, отстъпващи към посока Радомир-Кюстендил, като на 27 декември 1877 г. освобождават Радомир, а на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари получава нареждане да придвижи частите си към Кюстендил. На 8 януари с цялата си чета превзема село Коняво, а на 11 януари четата на Дядо Ильо, заедно с руския авангард навлизат тържествено в Кюстендил. Радостта на кюстендилци е мимолетна, тъй като на 12 януари поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка Дядо-Ильовата чета и руският отряд са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на Дядо Ильо заедно с руския отряд, командван този път от ген. Майендорф повторно освобождават Кюстендил. В края на месеца, начело на набъбналата си чета той освобождава родния си Малешевски край. Активно участва в установяването на българска власт и в избирането на съвети на старейшините и председатели във всички села. На 22 март, вече е в Сан Стефано, където е награден с руски орден за храброст. Установената от Дядо Ильо българска власт в Малешево трае около два месеца, тъй като многобройна турска войска от Скопие през април отново си връща управлението.
Родното Малешевско, заедно с Царивоселско според Берлинския договор от 1878 г. са върнати на Турция. Дядо Ильо със семейството си се преселва окончателно в Кюстендил.
Независимо от това, той продължава участието си в революционните борби. През Кресненско-Разложкото въстание предвожда чета по десния бряг на река Струма. Това въстание, неподкрепено от младата българска войска и от руските окупационни части скоро е потушено. По настояване на Ст. Стамболов, Народното събрание отпуска на престарелия вече войвода пенсия от 200 лв.
Макар и вече 80-годишен след нападението на Сърбия срещу България в гръб след обявеното Съединение старият войвода отново сбира четата си и участва и в Сръбско-българската война /1885 г./ Четата действа като съставна част от Радомирския отряд под командването на неговия съгражданин Димитър Беровски и се сражава при Брезник, Сливница, Враня, Краище и село Извор. Разярените сърби решават да накажат стария войвода, сражавал се и проливал кръвта си за тяхната свобода. Сръбското правителство отнема отпусната му от княз Михаил Обренович пенсия.
В последните години от живота си Дядо Ильо е в помощ на създадената през 1893 г. ВМОРО и подпомага създаването на четите на организацията. Умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. Заслужилият герой, войводата Ильо Марков, българин от Малешево е изпратен от цялото кюстендилско гражданство и от негови съратници в борбата.
През 1978 г. посмъртно Дядо Ильо е удостоен със званието „почетен гражданин на Кюстендил“. Още през 1934 г. тук е поставен и негов бюст паметник, а през 1978 г. и паметник. Негов бюст-паметник има и в Благоевград, а къщата му в Кюстендил е реставрирана и превърната в музей. /БГНЕС