Ричард Ран: Гранични войни - постоянна част от нашето съществуване

Това бяха най-добрите времена. Беше 1999 г.

Американската и световната икономика бяха в подем, а САЩ за първи път от десетилетия имаха бюджетен излишък. Европейският съюз постигаше по-добри успехи от очакваното и през същата година беше приета общата валута - еврото. Русия и бившите комунистически страни от Източна и Централна Европа и Централна Азия изглеждаха напреднали в превръщането си в свободни пазарни демокрации.

Дори Китай развиваше пазарна икономика и се ангажираше конструктивно с останалия свят.

Оптимистите вярваха, че Китай ще последва стъпките на Южна Корея, Сингапур и други страни и ще се превърне в действаща демокрация, която зачита правата на човека. Меморандумът от Будапеща от 1994 г. беше подписан от Украйна, Беларус и Казахстан, а САЩ, Великобритания и Русия бяха гарантите на границите на бившите съветски държави. Това споразумение, в съчетание с предишните споразумения, сключени след Втората световна война, сякаш фиксира границите на Европа, превръщайки хилядите години на гранични войни в минало.

И тогава всичко се разпадна. Русия, под ръководството на Владимир Путин, отново се превърна в експанзионистичен агресор, като започна с нахлуването си в Грузия през 2008 г., последвано от анексирането на Кримския полуостров от Украйна през 2014 г. Китай спря голяма част от икономическите си реформи, оттегли политическите реформи и стана много по-агресивен към Тайван и съседите си. САЩ и западният свят бяха шокирани от събитията от 11 септември 2001 г.

Стана ясно, че голяма част от мюсюлманския свят няма желание или намерение да толерира други култури, камо ли да се асимилира с тях.

Още от началото на писаната история групи от хора са воювали за територия. След Втората световна война и със създаването на Организацията на обединените нации се смята, че международните форуми и съдилища могат да служат за решаване на гранични спорове, без държавите да прибягват до война.

Въпреки някои успехи, много войни за територии започваха наново, независимо колко неправдоподобно изглеждаше това. Обединеното кралство и Аржентина започнаха война за слабо населените Фолклендски острови в далечния южен Атлантически океан. Франция и Италия все още спорят за това на кого принадлежат върховете на Монблан.

Десетки гранични спорове все още са в процес на разглеждане. Повечето от тях са за малки парчета земя или острови и е малко вероятно да прераснат в голям конфликт. Но има и спорове, които лесно могат да станат големи и опасни. Индия и Пакистан са водили няколко войни за Кашмир и спорът все още не е окончателно решен. Индия и Китай все още спорят за собствеността на редица места по границата си, което доведе до ограничени конфликти през последните десетилетия.

Русия и Япония все още не са решили спора от Втората световна война за собствеността на няколко от Курилските острови. Китай продължава да претендира за част от Монголия.

Няколко държави все още претендират за цялата територия на други държави. По-специално, палестинците претендират за целия Израел, китайците - за Тайван, а сърбите - за Косово.

Все още съществуват спорове за териториални води, включително няколко между САЩ и Канада, Турция и Гърция и Германия и Швейцария (границата на Боденското езеро).

Нова война може да избухне между Гвиана и Венецуела. Много хора никога не са чували за Гвиана, която до получаването на независимостта си през 1966 г. е известна като Британска Гвиана. Тя се намира на северния бряг на Южна Америка, между Венецуела, Суринам и Бразилия. По размери е близка до Великобритания, но населението ѝ е само около 800 000 души. До откриването на огромни количества суров петрол (приблизително 11 млрд. барела) през 2015 г. тя е бедна.

Сега тя е с най-бързо развиващата се икономика в света и има четвъртия най-висок доход на глава от населението в Северна и Южна Америка. От 1841 г. насам Венецуела е отнела около две трети от територията на страната. През 1899 г. международен трибунал постановява, че земята принадлежи на Великобритания, която я получава от холандците с договор през 1814 г.

Голяма част от Гвиана е почти необитаема тропическа гора. Въпреки това в нея се намират големи количества боксит (алуминиева руда), злато, манган и уран, както и нефт. Предвид новооткритите си богатства страната представлява много по-голям интерес за своите съседи. Венецуелският диктатор Николас Мадуро проведе референдум, на който венецуелците одобриха претенции към 74% от Гвиана.

През по-голямата част от историята си Венецуела е приятел на САЩ. с възхода на социалистите там обаче отношенията със САЩ се влошават до степен, в която Вашингтон налага тежки санкции. Гвиана, която има малобройно, но англоговорящо население, вижда в САЩ възможен защитник, особено след откриването на петрола.

По-голямата част от петрола се намира в морето, така че може да има основателни спорове за това къде да се постави границата между двете държави. Гвиана търси подкрепа от други южноамерикански и карибски държави, но как ще се получи това и дали може да се избегне война, е голяма неизвестност.

Както показват войните в Украйна и Израел, борбата за това кои народи какво притежават, очевидно все още е неизменна част от нашето съществуване. Оптимизмът за бъдещето, който повечето от нас имаха в края на 90-те години на миналия век, беше разбит от реалността. /БГНЕС

-----------

Ричард Ран е председател на Института за глобален икономически растеж и на MCon LLC. Неговият анализ е публикуван във „Вашингтон таймс“.