Politico: Отдавна трябваше да се преразгледа политиката на ЕС за Иран

Човек би си помислил, че тройката дестабилизиращи сили - продължаващите нарушения на правата на човека и несправедливото задържане на ирански протестиращи, засилената военна подкрепа за Русия и бързо развиващата се ядрена програма - ще са достатъчни, за да откажат Европа от поддържането на нейната политика по отношение на Иран.

Но това би било грешка.

Въпреки издаването на поредица от санкции, които на пръв поглед преодоляват трансатлантическата пропаст в санкциите по отношение на Техеран, през последните пет месеца Съветът на Европейския съюз запази остарялото ядрено споразумение - Съвместния всеобхватен план за действие (СВПД) - като централен елемент на своята политика. А ангажиментът му към това споразумение е толкова дълбок, че дори при завръщането си от Киев през февруари тази година върховният представител Жозеп Борел предпочете да подчертае значението на споразумението от 2015 г., възкликвайки, че критиците "не оценяват достатъчно" заплахата, която един ядрен Иран може да представлява.

Проблемът? Решението на Борел също не го оценява.

Към днешна дата Иран е постигнал качествен напредък в ядрената си програма, включително тестване и внедряване на по-съвършени центрофуги, обогатяване на уран до 60% чистота и производство на уранов метал с помощта на високообогатен уран. И за да се влошат нещата, ядреният наблюдател на ООН съобщи, че от края на януари Техеран разполага с достатъчно количество делящ се материал "за няколко ядрени оръжия".

Въпреки това, необезпокояван от тази ескалация, миналото лято Борел започна нова дипломатическа офанзива, съдържаща допълнителни подсладители. Въпреки това крайно твърдолинейното правителство на Техеран беше в най-добрия случай неотстъпчиво и продължава да не е склонно на сериозен компромис.

Оттогава насам почти всеки нанесен удар, половинчата мярка или думата вместо делото от страна на Европа може да се обясни най-добре с упоритата ѝ привързаност към СВПД и неспособността ѝ да формира политика за Иран извън него.

Например въпреки нарастващата вълна от призиви от страна на парламентаристи от ЕС да се обяви главният инструмент на Техеран за терор - Корпусът на гвардейците на ислямската революция (КГИР) - за терористична организация, Съветът само обмисля дали да разшири санкциите, за да включат избрани клонове на КГИР и елементи от отбранително-промишлената база на Иран. И това се случва в момент, когато генералите от КГИР се подиграват на ЕС, наричайки ги "джуджета", които трябва да "попитат американските си приятели каква е била и е цената на конфронтацията с Революционната гвардия".

По-ярък пример за този проблем се крие в неспособността на ЕС да възприеме развиващото се революционно движение в Иран по места като надеждна алтернатива на ангажимента с режима.

От декември 2017 г. насам в Иран се наблюдават поне три вълни на широкомащабни общонационални протести, с по-малки изблици на демонстрации между тях. До момента най-голямата и най-устойчива итерация от тях избухна след убийството на 22-годишна жена през септември миналата година. И за разлика от масовите протести през 2009 г. и 1999 г., тези демонстрации са независими от никоя фракция и целят цялостна промяна на системата.

Поводът за тези постоянни протести е неспособността и нежеланието на режима да се реформира през последните четири десетилетия, както и неспособността му да даде приоритет на общественото благо по въпросите на управлението. Освен това те стават по-разнообразни в демографско и географско отношение, по-организирани и по-силни, отколкото в миналото - като същевременно се посрещат с все по-голямо насилие от страна на държавата.

В допълнение към третирането на жените като граждани от втора класа и използването на институционално насилие за налагане на хомейнисткото тълкуване на ислямското право, десетилетията на двуцифрена инфлация и бавен растеж, съчетани с реален БВП на глава от населението, който е по-нисък, отколкото при първото идване на режима на власт, ежедневно превръщат все повече граждани в протестиращи. Особено забележително е участието на градската и селската беднота, за която Ислямската република някога залагаше, че ще спаси системата.

Пренебрегването на тези сили, които се проявяват все повече в цикли на подем и спад, предизвикани от различни сътресения - от грешни стъпки на режима в политиката за сигурност до икономически, социални и дори екологични проблеми - означава, че никое споразумение с Ислямската република няма да доведе до стабилността, която Европа търси, за да намали заплахите и да осигури дългосрочен достъп до пазара.

Например през 2021 г. търговията на ЕС с държавите от Персийския залив е възлизала на 113 млрд. евро. Въпреки че разполага със значителни запаси от нефт и газ обаче, регионалната агресия на Техеран застрашава безопасния трансфер на енергийни ресурси към Европа, защото режимът неведнъж е показвал готовност да атакува енергийна инфраструктура, както и да напада и взема за заложници петролни танкери.

Освен това политиката на Техеран в областта на сигурността има основен принос за дестабилизирането на региона. Подкрепата му за широк кръг от терористични групировки предизвика военни конфликти и граждански войни, които на свой ред стимулираха масовата миграция от Близкия изток към континента, създавайки социално-икономически предизвикателства за европейските социални държави - както и условия, подходящи както за подхранване на популистки отпор, така и за радикализиране на техните мюсюлмански и имигрантски общности.

Сега обаче радиусът на заплахата от страна на Техеран нараства по невиждан досега начин. Разпространението на безпилотни летателни апарати от Ислямската република в Русия поддържа военната машина на президента Владимир Путин с по-евтини ударни системи с голям обсег, които се използват срещу критична инфраструктура в Украйна. Готовността на Иран да подкрепи Русия показва не само безсрамното неспазване на забраните на ООН, но и увереността на ръководството му, че може да се справи с всеки европейски отговор.

В тази връзка прехвърлянето на балистични ракети от страната към Русия все още остава сериозна възможност, а и това няма да е първият път, когато Техеран оказва натиск върху Европа, използвайки ракетната си програма. Преди близо половин десетилетие генерал от КГИР стигна дотам, че заплаши да разшири обхвата на балистичните ракети отвъд наложената от самия него горна граница от 2000 км, ако Европа някога предприеме по-конфронтационен подход.

Ето защо ЕС трябва да свали белезниците и очилата си.

А това означава да използва инструмент, вграден в СВПД, наречен "Snapback", който ще доведе до разваляне на сделката чрез процес на ООН, възстановяващ старите многостранни механизми за наблюдение и забрани за Ислямската република. Използването на такъв инструмент преди изтичането на срока на действие на споразумението през 2025 г. би било сигнал за Иран, че Европа вече не приема ескалацията и ще се заеме с търсенето на отговорност от Техеран.

При липсата на такова пренастройване обаче спорадични действия като санкции срещу нарушители на правата на човека или ирански субекти, доставящи на Русия безпилотни самолети, ще бъдат заглушени от потенциалния поток от облекчения на санкциите, ако ядреното споразумение бъде възстановено.

Ако някога е имало момент, в който да се провери ангажираността на Европа да се противопостави на проблемите, които смята за заплахи, и да отстоява ценностите, които изповядва, то това е сега. /БГНЕС