Иван Николов: “Сръбски свят” крие огромна опасност за България

Историята често си прави шеги с народите. Да, ние българите в Северна Македония и Западните покрайнини имаме всички основания да мразим европейските държави заради похитената свобода в началото на миналия век, но от това днес не можем да спечелим абсолютно нищо.

Светът около нас се променя, а ние и след три десетилетия от разпадането на Югославия, за съжаление, си оставаме роби на югославската идеологическа матрица. И то дотам, че даже ставаме жалки и смешни.

На снимката: Иван Николов/БГНЕС

В Северна Македония гласуваха нещо като „закон за защита на македонската национална чест”, според който българските клубове в Македония не могат да носят имената на историческите личности посветили живота си за свободата и държавността на Македония. Само заради това, че са декларирали като българи.

В Босилеград не ни позволяват да поставим паметна плоча с имената на цивилните жертви от погрома в Босилеградско на 15-16 май 1917 г., защото с това сме щели да обидим техния убиец - сръбския четнически войвода Коста Милованович Печанац!?

Сякаш забравяме, че в ерата на интернет историческите източници са дигитализирани и всеки който се интересува може да ги прочете. Става все по-трудно да се пробутват догмите на югославската историография за българските фашисти, за античните македонци и сръбското „освобождение” на Босилеград от българска окупация. Истината се намира само на един клик разстояние.

Младите в Северна Македония и у нас, нямат нужда от приповдигнатите слова на Никола Груевски, Зоран Заев, Димитър Ковачевски или Християн Мицкоски за да разберат историческата истина и съвременната политическа реалност.

Както и младите българи в Сърбия нямат нужда от тамяна и кандилото на владиката Пахомий, за да научат истината за Топлишкото въстание и „Сурдулишките мъченици”.

България днес е част от Европейския съюз, а българското съгласие за членството на Република Сърбия и Република Северна Македония в Европейския съюз, си остава единственият възможен инструмент благодарение на който можем що-годе сносно да заживеем. За съжаление, този инструмент се оказа неефективен, просто защото Сърбия не можа да прости независимостта на Косово на традиционните си европейски партньори, не разчита на еврочленството и търси други алтернативи за бъдещето си – Русия и Китай. Това неразумно отдалечаване от европейската перспектива, е фатално не само за нас, но и за самата Сърбия.

Независимо от това, че Сърбия все още официално говори за членство в Европейския съюз, и независимо от това, че две трети от външния износ на Република Сърбия все още отива на европейския пазар, тя не е готова да усвои либералните европейски ценности и демократичното държавно устройство характерно за страните от Западна Европа. Напоследък и обществените нагласи за членството в ЕС паднаха от 72% на 48% и продължават да падат. Шайкачите отново бяха извадени от нафталина и всички заедно се върнахме поне един век назад.

Руската агресия срещу Украйна даде силен попътен вятър на и без това проруското обществено настроение – огромна част от гражданите застанаха на страната Русия, а Сърбия е единствената европейска страна, която не въведе санкции срещу нея. Надявайки се на руската окупация на Украйна, Сърбия всъщност се надяваше на сръбската окупация на Косово. Коалицията „Надежда”, „Двери” и „Заветници” в новия състав на сръбския парламент открито се обявиха срещу преговорите с ЕС.

Някогашното „галено дете на Европа”, днес разчита на Русия и Китай в ООН да защитават сръбските интереси на непрежалимото за тях Косово.

Тяхната надежда е, че Русия ще окупира Украйна и ще излезе на балканските граници, където Вучич тържествено ще ги посрещне на бял кон и всички вкупом ще се втурнат по митичното Косово поле! И ще изгрее „сръбският свят” – на Косово, в Черна Гора, Република Сръбска и Северна Македония. Седем месеца след парламентарните избори в Сърбия, Вучич чака белият дим от Кремъл за да формира сръбско правителство. Антибългарската, антиалбанската и античерногорската истерия, денонощно се лее по сръбските медии и пропагандира идеите и целите, заложени още в „Начертанието“ на Гарашанин.

Членството на Сърбия в ЕС е последната й грижа – тя е заета с дипломатически маньоври между противоречията на световните играчи и се опитва да реши двувековния сръбски национален въпрос.

Само че международната сцена се оказа прекалено сложна, за да могат едновременно да се харесат на всички играчи. Вучич се намери под двоен обстрел. Европа непрекъснато го пришпорва да се позиционира спрямо Русия, а в Русия все по-често го обвиняват в предателство.

Освен на руската, сръбските политици все повече залагат и на китайската карта. Нарастват надеждите и очакванията от разширяването на планетарното влияние на Китай и то не само в икономиката, но и в културата, технологиите и военната индустрия. Сърбия в момента е най-надеждната китайска база в Европа – инвестициите в инфраструктурните проекти и производството на стратегически суровини (стомана, мед , злато) наближават 10 милиарда долара. Рударският басейн „Бор”, Стоманолеярната „Смедерево”, ТЕЦ „Костолац”, заводът за гуми „Линглонг” в Зренянин, реконструкцията и модернизацията на железопътната линия Белград - Будапеща, инвестиции в други пътища и мостове, Китайската банка в Белград - всичко това е част от „новия път на коприната”, за който Сърбия си мисли, че може да се закачи.

В сферата на обществената безопасност Сърбия си поръча китайски видеокамери които вече са гъсто инсталирани в големите градове и на магистралите, което също бе посрещнато с подозрение от САЩ и ЕС. С още по-голяма подозрителност, но този път освен САЩ и ЕС и от Русия, беше посрещнат и вноса на китайски ракетни системи в Сърбия.

Това разкрачено положение на сръбската външна политика която със скромните си възможности се опитва да стъпи на „четири стълба” (САЩ, ЕС, Русия и Китай), може да засегне интересите на големите и, както неведнъж се е случвало, отново да катурне Балканите.

Водена от тези мегаломански мечти, Сърбия все по-дълбоко затъва в китайския кредитен капан и неусетно възприема китайската корупционна система на управление. Странно е, но парламентарната демокрация в Сърбия лека-полека се превръща в еднолична президентска република, в която президентът Вучич все повече се възприема като сръбският Путин, Орбан или Си Дзинпин. Китайските кредити са много по неблагоприятни от тези на европейските инвестиционни банки, китайските цени на магистралите и другите обекти са по-скъпи от европейските, увеличава се външно-търговския дефицит с Китай, но сръбските управници, напук на Европа и САЩ, демонстрират характерния си сръбски инат.

Сръбските граждани все по-трудно преглъщат нахалното поведение на китайските инвеститори, за които сръбското законодателство, екологията и живота на местните жители, като че ли нямат никакво значение.

Именно това лекомислено заиграване с руско-китайските интереси в сърцето на Европа, може да докара нови усложнения на Сърбия, защото Европа е изключително резервирана за Новият път на коприната. Нарастват съмненията, че Китай опасно се вклинява в европейското единство и солидарност. Европейската комисия вече разследва високоскоростната железопътна линия Белград – Будапеща. А Русия открито финансира партии, телевизии и портали срещу Европейския съюз.

Резултатите вече се виждат. Руската, пък и китайската, системи на управление, все повече ни се самопредлагат в замяна на трудностите, пред които се изправя парламентарната демокрация. Все по-често ни се предлагат референдуми за преминаване към президентска република. Или по-точно, към тоталитарна система на управление характерна за евроазийските държави.

Ако навремето Милошевич имаше достатъчно силна и убедителна опозиция, със сигурност нямаше да изживеем ужаса на гражданската война независимо от политическите решения, които, вместо по демократичен път, се наложиха с цената на много човешки животи и материални разорения. Също така, ако опозицията на Путин в лицето на Борис Немцов, Алексей Навални, Анна Политковская и стотици други беше овладяла Путин, вместо обратното, днес нямаше да треперим за съдбата на човечеството. Ние треперим, не заради много, а заради недостатъчно демокрация. И забравяме, че и най-лошата демокрация, е по-добра от най-добрите тоталитарни системи. /БГНЕС


Иван Николов, председател на Културно-информационния център на българите в Босилеград. Анализът е направен специално за БГНЕС.

Категории:

Тагове: