Богомил Гюзел: Недочакана реабилитация

24.04.2021 - 17:31 /Редактирана: 24.04.2021 - 18:05/

"Може би по пътя към Бог трябва да се върви пеш“.

Димитър Гюзелев (1902-1945)

Академик Богомил Гюзел, поет, есеист, драматург и признат за най-добрия преводач на англоезични произведения, почина преди два дни.

Гюзел не дочака реабилитацията за баща си - първият доктор по философия, роден в Македония, Димитър Гюзелев, разстрелян през лятото на 1945 г. заедно с Димитър Чкатров, осъден за съучастничество на „българския фашистки окупатор“. Бил е директор на Радио Скопие и е оставил след себе си две писмени творби: „Първите лъчи на свободата“ и „Жертвите на Скопския студентски процес“.

Гюзелев е бил един от студентите, осъдени от сръбското правителство и като една от водещите фигури на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО), подразделение на ВМРО, получава 20-годишна присъда за затвор, от която излежава 5 години и е принуден да подпише, че след освобождаването му няма да се върне в Македония. Именно поради тази причина и синът му Богомил Гюзел е роден в Чачак, където Гюзелев баща е бил учител по философия.

Поглеждайки от камбанарията на "освободителите" от 1944 г., Димитър Гюзелев е бил „обречен“ на разстрел. Той не е имал занаят, усвоен в Крагуевац в автобиографията си, и не е можел да се похвали, че е дребен бандит, който чрез партизанството се надява да получи своята отплата като борец за една от никого невиждана справедливост. Той е бил македонски българин, който от най-младите си години се е отдал на революцията и науката. Това е неговият грях. Грехът, който ще носи като комплекс и наследствена вина и сина му Богомил, отишъл си преди два дни.

„Комплексът от наследствената вина, проклятието на потеклото или потеклото като проклятие само по себе си, но и търсенето на своите корени, на Дома (с голямо д) - остават главни показатели за поетичния мироглед на Гюзел“, пише за поезията на Богомил Гюзел университетският професор Елизабета Шелева.

Без да навлизам в непознати за мен води на литературна критика и анализ, по принцип и, разбира се, конкретно за поетичното наследство на академика, ще напиша само, че потомците на онези, които са произнесли и са изпълнили присъдата на баща му, не само, че го натовариха с тази вина, но и не се опитаха да я свалят от плещите му.

Те не намериха сили да признаят своята вина. Да признаят, че техните идеологически предци, скрити под прикритието на „борбата против фашистките помагачи“, по кратката процедура са осъждали, избивали и заклеймявали хора и цели семейства, само и само да задоволят ниските си страсти и желания за отмъщение.

В случая с Гюзелеви, баща и син, бащата, както писа Владимир Перев през 1999 г., е бил наясно какво го очаква още през 1927 г., когато е получил дългата затворническа присъда за революционната си дейност. Казано на народен език, той още оттогава е сложил примка на врата си. Дори и в деня преди да бъде застрелян, той е продължавал да прави гимнастика в двора на затвора. Той не се е държал като жертва, а като горд член на юнашко племе, който знае, че вероятността да умре от старост в съня си е много малко вероятна, ако не и нищожна.

Със сина нещата не стоят по този начин. Той е бил жертва на своя произход, на проклятието на наследствената вина, на травмата още в своите 5-6 години да види нахлуването на въоръжени чичковци в дома си, които вземат баща му и бият майка му, без да има представа защо се случва всичко това.

Смътно помня интервюто на българския журналист Кеворк Кеворкян с последния лидер на ВМРО Иван Михайлов през 1990 година. Бях на 4-5 години, но и сега като в мъгла си спомням как баща ми гледаше с интерес телевизионния екран, където един дядо говореше нещо. Ще го помня до края на живота си.

Сравнете невинния ми детски спомен с травмата, преживяна от академика. Няма място за сравнение, нали? Аз съм внук на "михайловист" и син на македонист, който пък е син на един от най-видните революционери и умове в периода между двете световни войни, удобно и деликатно наречен тъмните времена на сръбската окупация на Вардарска Македония.

Те не намериха сили или нямаха очи - онези, които всяка година тръбят за мащаба на АСНОМ и реките от кръв, дошли след него - да реабилитират жертвите на комунистическата лудост. След смъртта на Гюзел те написаха колко е голям, но забравиха да споменат чий син е той и да отговорят на въпроса му докъде може да стигне наследената орис...

„В лето Господне 2011 - Димитър Христов Гюзелев не се споменава нито сред жертвите на комунизма в новооткрития музей, нито сред борците за освобождение, както лично видяхме със сестра ми по време на групово посещение. Сред борците за освобождение обаче има восъчна фигура на атентатора Мара Бунева, която уби шефа на сръбската полиция в Скопие Прелич като отмъщение за някои осъдени студенти, но ги няма осъдените от Скопския процес през есента на 1927 г. студенти, членове на тайната ММТРО. Няма и помен от смъртната присъда на Гюзелев от Военния съд през 1945 г., председателстван от полковник Звездин и съдия Панта Марина, които със сигурност са споменати сред „освободителите от фашизма“. Гидът каза на сестра ми да потърси баща ни сред имената, които висят от плафона в последната зала и дори не могат да бъдат прочетени - т. е. безименни и неназовани. Значи, поне в обозримо бъдеще, докато сме живи, не вярвам да има някаква реабилитация на баща ми, когато няма нито помен и тук, в музея на ВМРО. Но, все пак, той е влязъл в четвъртия том на официалната История на македонския народ (издадена от от предишния социалистически режим), като лидер на ММТРО, а не само в българската история като борец за правата на българите от Македония срещу сръбския режим..“ Това четем в „Житие“ от Гюзел.

Гюзел пророчески заявява, че няма да получи реабилитация за баща си. Трагично, нали? А претенциите ни са големи. Днешните главни герои в Македония изискват да има съгласие за идентичността, за езика, за основното човешко право да се наречеш такъв, какъвто искаш. Живеели сме били в 21-ви век, а някои съседи разпространявали пропаганда от XIX век. Искат нашите "юнаци", ама нямат смелостта да кажат на Гюзел и всички останали синове и дъщери на убити от комунистите бащи и майки, поне едно "съжалявам". Да дадат реабилитация ...? Не вярвам! Реабилитацията ще разкрие лъжите, а те значат живот. Живот на една идеология, наложена с насочени към истината оръжия. В буквалния смисъл.

Гюзел си отиде, без дадочака реабилитация за баща си. Изпратихте го с добри думи, трудно разбираеми за обикновените хора, за които се бореше баща му. Срам! Срам! Срам!